Опит за портрет на Пенка Касабова

Неотдавна отново бях в Стара Загора за традиционните Гео-Милеви дни. Отново обиколих заедно с мнозина от гостите, дошли от София и страната, дома на книжаря Мильо Касабов, сега къща-музей „Гео Милев”, запазила атмосферата от началото на ХХ век, приютила ценни реликви и скъпи спомени. В този дом семейството на Мильо и Анастасия Касабови е отгледало шест деца. Четвъртото поред била Пенка Касабова, бъдещата голяма българска педагожка, една от първите и най-заслужили деятелки на предучилищното възпитание у нас.

След полумрака в битовата част на експозицията на музея посетителите се озовават в огрян от слънце, потънал в зеленина обширен двор. Някога той е бил типичен за южния житарски град двор, където семейството прекарва голяма част от деня и топлите вечери през дългия сезон на тракийското лято. Сега той е един от последните останали образци на стария старозагорски двор, все още жив свидетел за едно отминало време и неугаснали възрожденски пориви, на романтични надежди за разцвета на освободена България.

Как обичаше този двор моята леля Пенка Касабова! С каква любов и възторг говореше тя за него, какви усилия положи, за да бъде възстановена и съхранена някогашната му прелест. И ако сега отново зеленеят високите чимшири, които ограждат цветни лехи, преливащи от разцъфнали рози, петунии и мушкато, ако пред къщата отново хвърля сянка лозница с натежали гроздове, ако край кладенеца пълзи бръшлян и ухае здраве, ако до чешмата се издига висока кайсия, а в дъното на двора са разперили клони няколко смокинови дървета и един хинап с тъмночервени, подобно на жълъди плодове, ако посетителите седят по скамейките в двора, сякаш не им се иска да се разделят с него, най-голямата заслуга за това принадлежи на Пенка Касабова. Тя грижливо нарисува и описа точно как е изглеждал дворът, когато тя, братята и сестрите й са били деца, и не забравяше да предупреждава, че особено трябва да се пази извисилият се над цялото това великолепие столетен дъб, посаден в началото на века от невръстния тогава първороден син на Мильо Касабов. Леля ми показваше лично на уредниците на музея кое къде е било и не се отказваше години наред да настоява всичко да се възстанови в оригиналния му вид – докато това най-после наистина стана.

Красотата осмисля и облагородява живота, тя не бива да умира, за нея трябва да се воюва, вярваше Пенка Касабова. И не само за себе си, а преди всичко за новите поколения, които ще дойдат след нас, тя искаше дворът да разцъфне в предишните си краски. Някои от сменящите се кметове, общински началници и уредници на музея не обръщаха внимание на нейните сантиментални според тях спомени, а пък и те, естествено си имаха по-сериозни грижи. Отдавна беше разбрала, че ако не се бориш за това, в което вярваш, ако не умееш да преодоляваш препятствия, няма да постигнеш много в живота си.

Неведнъж в течение на годините и при най-различни обстоятелства Пенка Касабова постъпваше по същия начин – бореше се за онова, което беше убедена, че трябва да стане, защото ще бъде обществено полезно, ще бъде нужно.

Дворът на семейство Касабови е бил през годините на детството и юношеството на Пенка Касабова не само извор на естетическа наслада. Той е бил и живият декор на ранната й младост. Затова е останало и едно веществено доказателство, една емблематична снимка от 1915 г. Десетчленното семейство на дядо Мильо – двамата съпрузи, шестте им деца и двете техни баби, по майчина и по бащина линия – е фотографирано в двора, на плочника пред входната врата. Една снимка, която със своята патриархалност в най-хубавия смисъл на думата буди асоциации с челядта на чорбаджи Марко от „Под игото” и която неизменно стои на челно място в изданията с избрани произведения на Гео Милев. Но на тази снимка той, най-големият брат, вече студент в Лайпциг, е застанал кротко зад баща си. Най-забележителна на фотографията, най-хвърлящата се на очи е Пенка Касабова. Тя е седнала на ниско столче в средата на композицията с вдигната над челото, сплетена на плитка коса, облечена е очевидно в най-новата си рокля, с бяла дантелена яка. В последния миг, преди фотографът да мушне глава под черното покривало на апарата, на Пенка й хрумнало, че ще е добре да вземе новата книга, донесена от баща им предната вечер – прекрасно издание в голям формат на „Фауст” на Гьоте. Изтичала вкъщи, взела книгата и я разтворила върху коленете си. Дръпнала назад рамене, с лявата ръка стиснала корицата на книгата, а дясната протегнала върху разтворената страница, сякаш показва някаква илюстрация и се любува на прекрасното издание. На достолепната снимка Пенка се откроява с артистичната си поза, с одухотвореното си изражение и оживява цялата фотография.

Такава беше тя през целия си живот – действаше бързо и носеше в себе си истински артистизъм, който безспорно много ѝ е помогнал и в работата с децата, и в работата с възпитаничките ѝ, които е подготвяла за детски учителки.

На същия този двор, но под лозницата, където семейството се е събирало за обяд или вечеря около голяма маса, в една лятна вечер на 1919 г. се решава кой път в живота ще поеме наскоро завършилата гимназия Пенка.

Дядо Мильо е обичал да разказва какво е правил през деня, да споделя мисли за прочетеното и видяното, затова вечерните разговори са били второ училище за децата. Сладкодумният стопанин е имал широки интереси и подчертан усет към новото – нещо, което предал на всичките си деца и особено на най-близките по темперамент до него – на първородния Георги и Пенка.

В тази съботна вечер дядо Мильо говорил разпалено за детските градини и колко важно е те да съществуват като необходимо звено между семейството и училището. Спомнил си, че е видял една детска градина в София на ул. „Солунска”. Обещал да провери дали там не се готвят и детски учители, а след това подхвърлил, че едно такова ново за България начинание навярно ще бъде интересно за Пенка. „Това дело е полезно и рано или късно то ще се развие. Де да видим дали Пеша (галеното име на Пенка) ще е тази, която ще го тикне напред!” Пророчески се оказват тези думи на дядо Мильо. Те намират благодатна почва в сърцето на младото момиче, току-що взело гимназиалната си диплома, изправено пред трудния въпрос: „А сега накъде?”

В семейството на Мильо Касабов, който на младини е бил учител също както и съпругата му, често се разсъждавало на педагогически теми, говорело се с обич и загриженост за децата, за тяхното възпитание и образование. Няколко години преди паметната вечер с разговора за детските градини Мильо Касабов издава първото илюстровано албумче за деца в България, по предложение на първородния си син. Гео още с пристигането си в Лайпциг, за да се запише н университета, забелязал, че в Германия се издават много и красиви книги за децата, че там детската литература била богата и на нея гледали като на нещо особено важно. Той веднага предложил на баща си да започне да издава библиотека „детски живот” – цветни албумчета с малки весели стихотворения. Първото албумче носело заглавие „При животните”. Илюстрациите за него Гео поръчал и доставил от Германия, а стиховете под тях написал сам. Малко известно е, че тогава, през 1913 г., е излязла първата книга с оригинални стихотворения на бъдещия поет модернист, глашатай на модерното изкуство у нас, и че това е била книга за деца.

Очевидно разговорът под лозницата за детските градини не е бил случайност и неслучайно Пенка тъй бързо се е възпламенила от идеята на баща си. Новото, интересното и значимото я увличаха, а увлеченията ѝ не изгаряха като фойерверки, дълго топлеха сърцето ѝ, будеха творческата ѝ енергия и инициативност, печелеха съмишленици и рано или късно даваха плод.

Две години след разговора под лозницата Пенка Касабова вече е завършила педагогическия курс на Елисавета Кларк към Американската детска градина в София.

Проницателната мис Кларк оценила интелигентността на своята възпитаничка Пенка, умението ѝ да общува с децата и сериозното ѝ – дори въодушевено – отношение към работата с тях и я задържала при себе си като учителка в Американската детска градина.

Един ден при Пенка дошла нейна някогашна съученичка от Стара Загора. Заварила я да играе с децата и на тръгване ѝ казала: „Изненадах се с какво се занимаваш тук. Имах друго мнение за тебе. Не те ли биваше за по-сериозна работа, че си взела да играеш с този пепелчук?”

Откроеното признание на приятелката от Стара Загора едва ли било изненада: то е твърде показателно за отношението към детските градини в началото на 20-те години. Пък и не само тогава. Очевидно то е напарвало впечатление на Пенка, щом е запомнила този случай, та го споменаваше десетилетия по-късно. Но тези думи, това отношение не биха могли да я разколебаят, да я отклонят от избрания път. Те постигат тъкмо обратното – усилват амбицията ѝ да работи с децата така, че да се изкорени час по-скоро неразбирането за важността на първите седем години от човешкия живот, за значението на детската градина като място, където децата най-успешно се развиват интелектуално, творчески и емоционално. Случки като споменатата само са помагали на младата детска учителка да осъзнае, че е „нужна дълбока оран, за да се обърне общественото мнение в полза на предучилищното възпитание”, както тя ще пише по-късно. И ще добави: „Да се оправят първите стъпки на детето е по-лесно, отколкото да се поправят кривите пътища на възрастния”.

„Дълбоката оран” Пенка Касабова започва истински, когато през 1932 г. става приемник на Елисавета Кларк и поема ръководството на Американската детска градина и на педагогическия институт към нея, когато създава стотици прекрасни учителки, подготвени теоретически и практически. Те също като нея чувстват, че детската градина ще изпълни своята мисия, само ако възпитателките работят с децата всеотдайно, апостолски.

В книгата си „Скици по пътя на живота”, чиято премиера се състоя в Столичната библиотека, Пенка Касабова посвещава отделна глава на Елисавета Кларк, на педагожката, която открива първата си частна детска градина в Самоков още през 1898 г. И която, по думите на своята приемница, „цели четиридесет години е държала високо знамето на предучилищното възпитание в България”. Авторката на „Скиците” не само описва дейността и многобройните начинания на мис Кларк, но изтъква и основните ѝ човешки качества. Подчертава нейното благородство, човечност, сърдечност и състрадателност, всеотдайността ѝ към делото на своя живот, схващането ѝ, че възпитателят най-напред трябва да изгради своя характер, за да може успешно да възпитава децата.

Всички тези качества притежаваше и Пенка Касабова. Вероятно те са ѝ били присъщи по рождение, възпитавани са били у нея още в родолюбивото и ученолюбиво семейство на Мильо Касабов. Но те безспорно са били доразвити от Елисавета Кларк, от дългогодишното общуване с нея. Пенка Касабова възприема житейските и педагогически принципи на своята учителка. Вижда в нейното лице идеал, достоен за подражание, и това способства да укрепнат някои от най-силните страни на собствения ѝ характер.

Младата старозагорка забелязва както голямото и главното у Елисавета Кларк, така и някои подробности, второстепенни на пръв поглед неща. Естествено, добрата подредба и удобствата в Американската детска градина са правели навремето силно впечатление. Например между големия салон и стаята до него имало плъзгаща врата, която давала възможност помещението много лесно да се разширява или намалява според нуждите. В стаите имало килери за прибиране на играчките и материалите за работа, така че детската градина винаги да изглежда подредена и прибрана. В коридора имало малко фонтанче за пиене на вода – истинска новост тогава за България. Често идвали групи от лекари да видят това хигиенично приспособление. „А какво удобство беше то за децата и за учителките – ще пише по-късно Пенка Касабова. – чашите за вода изчезнаха и нямаше вече деца, които да се връщат измокрени от чешмата. Мис Кларк се беше сетила да донесе това фонтанче от Америка и стана причина да се въведат такива навсякъде из България.”

Заключението ѝ е, че Елисавета Кларк е имала истинската дарба да прави живота по-лесен и по-приятен, като въвежда дребни наглед удобства и подобрения.

С ръка на сърцето можем да кажем, че това важи напълно и за Пенка Касабова. Тя живееше с големи мечти и амбиции, но забелязваше всяка подробност, държеше всичко да е добре и умно направено. Беше перфекционистка, без да има склонност към излишества, към разкоша и лукса. Напротив, възпитана в трудолюбие и пестеливост, тя остана докрай вярна на тези изконни български добродетели.

Изключителна беше способността ѝ да контактува с малки и големи, с учени и неуки. Човешката душа и съдбите човешки не преставаха да я вълнуват. Ако някой неин познат или колега се разболее, чувстваше като свой дълг да го насочи към подходящ лекар, да му помогне да намери дефицитно лекарство или да му съдейства да замине в чужбина на сложна и належаща операция.

Особено се стараеше да помага на младите хора; нещо повече, радваше се, ако можеше да ги ориентира към професията, в която най-добре биха осъществили своите заложби. Между мнозината, които е насочила към вярната пътека, докато още са се лутали между неясните мечти и възможностите, бях и аз. Записах се в Юридическия факултет на софийския университет, но скоро почувствах, че сухата юридическа материя не ми е по душата. Един ден моята леля ми предложи да посещавам и нейния педагогически курс, без да напускам университета. Защото, казваше, тя всяко момиче е призвано да стане майка и възпитателка, а за това са нужни и знания, и умения. Курсът към Американската детска градина наистина ме увлече. Там всичко беше интересно и се поднасяше артистично, живо. Сред преподавателите имаше видни педагози и психолози, художници, театралният режисьор Боян Дановски. Но скоро ми се отвори и друга работа – да помагам на леля ми в редактираното от нея списание „Първи стъпки”, за родители и детски учителки, с литературно приложение за деца. Главната редакторка ми предложи да поема изцяло грижата за детския отдел на списанието. Трябваше да поръчвам стихотворения и приказки на наши писатели, а и сама да пиша нещичко, защото според леля ми това ми се удавало. Не беше забравила, че още от дете пишех понякога стихове. Резултатът беше предсказуем. След четири семестъра в университета се отказах да ставам адвокатка, завърших с отличие педагогическия курс и се насочих постепенно към детската литература.

Сред хората, на които тя съдействала да намерят своето истинско призвание, най-видният е безспорно големият наш бас, оперният певец Борис Христов. Той също погрешно се бил ориентирал към юриспруденцията и едва по-късно – не без благотворното влияние на Пенка Касабова – пое пътя на музиката, на оперното изкуство, за да стигне световното признание „бас номер едно”.

За израстването на Пенка Касабова като видна българска педагожка голямо значение има фактът, че тя получава висше педагогическо образование, специалност предучилищно възпитание, в САЩ и е първата българка висшистка по тази специалност.

Тригодишният престой в Америка, между 1925 и 1928 г., разширява кръгозора ѝ, обогатява я с постиженията на съвременната педагогика, които тя скоро ще се постарае да приложи творчески, приспособявайки ги, към българските условия. Истинска патриотка, тя изнася в колежа серия от лекции за България, които събуждат голям интерес. Това ѝ дава идеята да предложи към колежа в Еванстън, недалеч от Чикаго, да се създаде интернационален клуб, в който всички студенти от Европа да организират вечери, посветени на техните страни, обичаи, културни традиции. Трийсет години по-късно директорката на колежа Една Дийн Бейкър ще напише: ”Пенка Касабова от България беше една от най-талантливите студентки от Европа, учили някога в нашия колеж. Тя стана първият председател на Интернационалния клуб, който все още съществува.” Какво наистина високо признание! Между впрочем през 1981 г., когато Пенка Касабова посещава отново Щатите и своя колеж, тя с учудване и радост открива, че Интернационалният клуб все още действа, все още има успех.

След като получава бакалавърската си степен, Пенка Касабова се завръща в родината си и развива богата дейност. Под нейно ръководство Американската детска градина с педагогическия курс към нея укрепва и се развива като най-важна у нас институция за предучилищно възпитание. Ако в миналото като кандидати за детски учителки са се явявали по пет-шест млади момичета годишно, през трийсетте години кандидатките вече стават 40-50-60, а през 1935 г. се явяват рекорден брой от 250 кандидатки. Налага се да провеждат конкурсни изпити и да се запишат най-добрите 30-40 момичета от явилите се. По онова време Пенка Касабова въвежда и организира мрежа от летни селски детски градини в сезона на най-усилената полска работа. След първата си година в курса възпитаничките ѝ задължително прекарват по два месеца като учителки в тези детски градини. Ползата и общественият отзвук са много големи.

Пенка Касабова беше сред нас само допреди една година. Когато почина на 99-годишна възраст. До последния си ден тя остана интересен и търсен събеседник. Домът ѝ рядко биваше без гости. Тя раздаваше щедро воя опит и своята мъдрост. Никога не отказваше да даде интервю за вестниците, за радиото и телевизията. Говореше не само по любимата си тема за предучилищното възпитание, но и за ролята на изкуството и литературата в живота на децата. Разказваше спомени за своя брат Гео Милев, за възрожденската личност на баща си Мильо Касабов, за множеството интересни хора от нашия културен елит, с който е дружала през годините – художници, писатели, артисти и режисьори, композитори, лекари. Пенка Касабова наистина живя с каузата и за каузата на предучилищното възпитание, но тя беше многостранно надарена личност, с богата култура, с ярко присъствие в нашия обществен и културен живот.

Към обществения ѝ актив трябва да се прибавят многобройните ѝ статии във вестници и списания, сказките ѝ в села и градове при винаги препълнени салони. Тя не се ограничаваше само в преките си задължения като директорка на Американската детска градина и педагогическия курс. Настойчиво се опитваше да въздейства на инспектори и министри на просветата да се подобри работата и в държавните детски градини. В края на 1944 г. тя стана инспекторка по предучилищно възпитание в Министерството на народната просвета. Новото време не ѝ спести някои огорчения. За известно време беше и без работа поради неразбиране и недоверие от страна на министерството и на новоизпечени специалисти по предучилищно възпитание с наочници и с догматично мислене. Никога обаче не падна духом, не пресекна инициативността ѝ.

Накрая с нова енергия и с нови виждания поема редакцията за преводна литература по английски език в издателство „Народна младеж”, където печели много нови приятели и сред редакторския колектив, и сред сътрудниците писатели, преводачи и художници.

И на това поприще не престана да открива и насърчава млади таланти. Една от най-добрите ни преводачки от английски език Жени Божилова веднъж сподели: „Станах преводачка благодарение на Пенка Касабова. Нейната редакция беше обявила конкурс за млади преводачи. Не бях превеждала до тогава, но се явих и – представи си – получих първа награда и такова насърчение, че преводът ми стана професия и призвание.”

Интелигентна, артистична, всеотдайна, враг на догматизма и мухлясалото морализаторство, Пенка Касабова умееше да проправя нови пътища, умееше да пропагандира идеи, в които вярва, да възпламенява своите възпитаници и своята аудитория.

С това, което беше и с това, което направи през своя дълъг живот, с личността и делото си Пенка Касабова си извоюва почетно място в българската педагогика, особено във важния неин дял за предучилищното възпитание. И няма съмнение, че нейното присъствие се открояваше в цялостния ни обществен и културен живот още от 30-те години на ХХ век чак до зората на новия милениум.

Леда Милева – племеничка на Пенка Касабова