Два практически модела

Два практически модела, насочени към новата роля на учителя за индивидуализация на образованието и развитие потенциала на детето и ученика

(върху примера на „Елиът Пиърсън” – Северна Америка и „Реджо Емилия” – Северна Италия )

У нас през 2006 г. беше приета Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка за периода 2006-2015 година (8). Вероятно следващата година ще бъде направен анализ на постигнатите резултати, каквито и да са, все още ние възрастните съ-творящи (заедно с политиците) настоящата образователната система сме длъжници на българския учител и на децата, учениците и родителите по отношение на най-важното условие на съвременната класна стая: учителят да индивидуализира своя начин на обучение и оценка, като отчита потенциала на отделното дете/ученик.

По същество напредък в тази насока има и принципът на индивидуализация и диференциация на образователно-възпитателния процес e реализиран от отделни училища и отделни учители, които търсят съвременни решения за класната стая, в която работят. Такива учители има, техните индивидуални вярвания – как да работят – са безспорно свидетелство.

Ролята на учителя в образователния процес създава възпитателно-образователна среда, в която идеите на класически и съвременни теории (1, 2, 3) за детското развитие и учене се пречупват през призмата на развиване на уменията на детето на 21-ви век.

В годините на преход обаче все още съществуват и двата модела на работа в занималнята и класната стая: на учителя от недалечното минало и новия учител.

В занималнята/класната стая на първия модел учител, той е по-скоро говорител, експерт, съдия, а детето или ученикът – пасивен слушател и възпроизвеждащ заученото. Средата, която създава и насърчава между децата, е на съперничество, доказване на индивидуализма и конформизъм; дисциплина, основана на страха, потиснатост и подчинение.

В занималнята/класната стая на новия учител, той е по-скоро инструктор, експерт, подкрепящ, учещ, а детето/ученикът е активен участник, сам конструира новото познание с нагласата за експериментиране и креативност. Средата, която създава и насърчава между децата, е на сътрудничество, дисциплината се основава на ясни права и отговорности за всички; възможности за себеизразяване и творчество. Включването на родителите в живота на детето е на база сътрудничество и взаимодействия с учителя за подпомагане развитието на личността на детето/ученика.

 Подходът „Елиът Пиърсън”, щат Масачузетс, Северна Америка

Детската градина и училището „Елиът Пиърсън” са част от Департамента за детско развитие към университета Тафтс, Масачузетс.

Целта на работата е цялостно развитието на детето: социалното, емоционално, познавателното, езиковото и физическото развитие. Ние смятаме, че всеки един от тези аспекти е еднакво важен. Не се фокусираме само върху мозъка и ума, а и върху сърцето и ценностите.

Средата в занималните е организирана така, че да бъде много достъпна за възрастта на децата. Тя е специално пригодена съобразено възрастовите особености на детето. Има различни материали, за да могат децата да изразяват себе си и да показват какво знаят по много, много различни начини. Вярваме, че децата се учат най-добре чрез социално конструктивни игри, като експериментират с материали и създават свои собствени идеи, затова са необходими много практически материали. И начинът, по който е организиран този процес, са отделните кътове.

Организацията на образователния процес насърчава през по-голямата част от деня децата да могат да правят избори. Учителят може да го нарече „време за избор”, или „време за изследване”, но това е времето, което децата могат свободно да използват и да решават къде и какво да изследват.

Рядко могат да се видят всички деца, седнали с еднакви листове, решавайки еднакви задачи. Ние работим диференцирано, една група от деца работи върху един вид, напр. математика; друга група върху друг, в зависимост от тяхното ниво и нужди. Това може да се види във всички области.

Самото учене е завладяващо и интригуващо. Вярваме, че децата имат нужда да се учат, като бъдат ангажирани в нещо, което е много важно и интересно за тях.

Във връзка с диференцирано обучение има много подходи, един от тях е използване на метода на проекта. Чрез него се реализират различни видове практики, книги на развитие на децата и на техните потребности.

Във всички групи и класове има деца със специални нужди и специални права. Има разнообразие във всяка класна стая: в способностите, расови, езикови и етнически.

Има всякакви видове семейства: самотни родители, разширени семейства, семейства с настойници. В детската градина и училището е създаден „Родителско – учителски консултативен съвет” с членове от всички семейства, целия персонал и учителите. Всъщност всеки е добре дошъл на срещите.

Във всяка група/клас има т.нар. „родители на класа” – доброволци.

В училището има пет основни ценности:

1) Как децата научават.

2) Как се развива учебният план.

3) Партньорствата между дома и детската градина/училището, важността на семейството.

4) Балансиране между индивидуални и групови нужди.

5) Уважение и признателност към разнообразието и различията.

Подходът „Реджо Емилия” – Северна Италия

Подходът “Реджо Емилия” е образователна философия, фокусирана върху ранното детство, предучилищното и начално училищно възпитание и образование. Началото на подхода е през 60-те години на миналия век в северния италиански град Реджо Емилия. Вдъхновител на идеята е младият учител Лорис Малагуци, а в реализацията ѝ се включват всички – кметът на общината, ръководството и общността на родителите от селата около Реджо Емилия. В продължение на 30 години (1963-1994) той работи за развитието на децата от раждането до края на предучилищното детство (от 0 до 6 г.) в своя град Реджо.

За него проф. Х. Гарднър разказва: „Философията на Малагуци беше, че ако искате да построите наново едно общество, трябва да започнете с образованието на най-малките деца… двете неща, които толкова много ме впечатлиха в подхода „Реджо” през последните 30 години, а също и моя учител Джером Брюнер, са: ние научихме какво е наистина да вземаш малките деца много, много на сериозно. По-сериозно от всички други индивиди, може би дори по-сериозно от Мария Монтесори. И второто е да покажеш, ако вземаш на сериозно малките деца, колко те имат и колко могат да открият чрез сетивата, езиците и фантастичните проекти.” (12)

И така основата на подхода „Реджо” е разбирането за същността на детето и значимостта на първите най-ранни години за развитието на неговата индивидуалност и потенциал; чрез уважение, отговорност и общуване с детето; чрез изследване и организиране на детските интереси в подкрепяща и обогатяваща среда. (4)

В центъра на програмата е заложена идеята за ролята на естественото развитие на детето и на отношението му към средата. Тя се отличава с дълбоко вкоренената и очакваната роля на научните изследвания в ученето и преподаването. Това е програма, при която експресивните изкуства играят централна роля за ученето, заедно с уникалната реципрочна връзка между учител и дете по време на обучението.

Днес тази програма е позната по целия свят като метода „Реджо”. През 1991 г. проф. Х. Гарднър номинира подхода „Реджо” и училищетов Реджо Емилия „за най-добри в света”. Ето някои от основните принципи на работа:

1. Детето е в центъра на обучителния процес – водещо и главно действащо лице в обучението.
2. Учителят е партньор, който осигурява грижа, насочва и провокира любопитството.
3. Учителят уважава родителите като първите учители на детето и ги включва във всички аспекти на учебната програма.
4. Родителите са важна активна страна в процеса на обучение, те са сътрудници, партньори и защитници на детето.
5. Околната среда е „третият учител” – чрез нейното опознаване и взаимодействие с нея децата научават ценна и трайна информация.

Основният метод в работата на учителя е методът на проектите. Темите на проектите възникват от въпросите на децата, които се превръщат в задълбочени изследвания на концепции и идеи. По време на работата и ученето по проекта, учителят помага на децата да вземат решения за посоката на изследването; за начините, по които групата ще проучва темата; средата, в която ще се доказват хипотезите и с които след това ще се разкаже темата; избора на материали, необходими за работата.

Обучението се разглежда като пътуването, а образованието като изграждане на взаимоотношения с хора (деца и възрастни) и създаване на връзки между идеи и околната среда. Учителите са двама, в ролите на изследователи, партньори, помощници на детето да изследват неща, които го интересуват, и са щастливи, че учат заедно с децата.

Учебната програма е ориентирана изцяло към децата, към техните права и интереси. Груповото планиране е съществен компонент на развиващата се програма.

Учебната програма е изпълнена с краткосрочни (седмични) и дългосрочни (годишни) проекти, при които учениците правят открития в различни области, учат се да създават хипотези, откриват как да си сътрудничат и всичко това в контекста на учебната програма, която прилича на забавна игра.

Оценяването на детето е насочено към неговите силни страни и способности на детето, към “изслушването им “.

Учителят отчита, че всички деца са различни и всички те говорят на стотици езици и това е един от най-трудните аспекти на подхода „Реджо” – търсенето и естествено откриването на множество гледни точки относно нуждите, интересите и способностите на детето.

Научните и идейни възгледи в програмата намират отражение в създадената „Харта на правата” (1998), Манифест на правата на родители и учители, както и деца, която фигурира във всяко училище, което работи по този метод. В хартата е записано, че: „Децата имат право да бъдат признати за субекти на индивидуалните си юридически, граждански и социални права; да бъдат както източник, така и строители на собствения си опит и по този начин участват активно в организацията на тяхната самоличност, способности и свобода на действие, чрез взаимоотношения и взаимодействие с връстниците си, с възрастни, с идеи, с предмети и с реални и въображаеми събития от общуване между световете.” (5, с. 117.)

Двата подхода показват, че разбирането за същността на детството и детското развитие продължават да вдъхновяват учени, учители, родители, управляващи и общност в търсенето на промени в образователната система, които реално да подпомагат индивидуалното развитие на детето, неговото личностно и ценностно израстване и разгръщането на неговия потенциал.

Вярвам, че тези два съвременни примера ще бъдат в помощ на търсещите учители за реални промени на тяхната възпитателно-образователна среда в детската занималня и класна стая. 

доц. д-р Райна Захариева – СУ “Св.Кл.Охридски”- ДИУУ

Литература

1. Bruner, J.S. (1990) The Culture of education. Cambridge, MA: Harvard University Press.
2. Gardner, H. (1994) Foreword: complementary perspectives on Reggio Emilia. In C. Edwards, L. Gandini, and G. Forman (eds.). Norwood, NJ Ablex.
3. Making, learning, visible, Project Zero, Reggio Emilia: Reggio Children. 2001
4. Malaguzzi, L. History, ideas and basic philosophy. In Edwards, L. Gandini, and G. Forman The Hundred Languages of Children. The Reggio Emilia approach – Advanced reflections. Greenwich, ST: Ablex, 1998
5. Malaguzzi, L. The Hundred Languages of Children: Сatalogue of the Exhibition. Reggio Emilia: Reggio Children.1996
6. Rinaldi, K. In dialogue with Reggio Emilia, Contesting Early Childhood, 2010
7. http://www.mon.bg/opencms/export/sites/mon/left_menu/documents/strategies/programa_obrazovanie.pdf
8. reggiochildren.it
9. http://www.reggioalliance.org/narea.php