Предучилищната класна стая

Лиса Ку (Lisa Kuh) е детска учителка в лабораторното училище “Елиът Пиърсън” (“Elliot Pearson Children’s School”), Медфорд. Тя разказва за възпитаващата и развиващата среда в нейната класна стая.

РезюмеТранскрипцияПовече

Лиса Ку е детска учителка в лабораторното училище „Елиът Пиърсън”, Медфорд. Тя разказва за възпитаващата и развиващата среда на нейната класна стая.

Това е зоната с шкафчетата – първото място, където децата идват сутрин. Всяка сутрин за децата и родителите приготвяме нещо, което наричаме „утринна бележка”. Утре тя ще е за правилата и споразуменията относно класната стая. Децата и учителите са ги съставили заедно, а родителите все още не знаят какви са те. Така утре родители и деца ще имат възможност да ги четат заедно. На утринната бележка може да има задачи за вършене или просто информация. Бележката играе ролята на преход за децата при раздялата с родителите, когато пристигнат тук, и им помага да се ориентират в това, какво се случва в класната стая. След като си сложат пантофите и си измият ръцете, идват при кошничката за играчки по избор. В нея има предмети, подходящи за всяка една от дейностите в стаята. Детето може да си избере блокче, триножник или лего, в зависимост от това, в коя зона на стаята иска да отиде и с какво иска да се занимава. Това наистина помага на децата да се адаптират по-лесно, получава се плавен преход между обстановката у дома и тази в училището. Първите двайсет минути децата са заедно с родителите си в стаята и през това време имат възможност да ангажират вниманието си с нещо, за да бъде раздялата с мама и татко по-лесна. После децата започват да избират заниманията си за деня. В момента сме поразчистили малко. Стаята е разделена на отделни зони. Това е т.нар. сетивна маса. В момента върху нея има пясък, камъчета и черупки. Избираме предмети, които децата да свързват с нещо. Сега е краят на лятото и тези неща им напомнят за плажа. През зимата вкарваме сняг вътре и строим снежни замъци. Това е художествената зона, тук рисуваме. По време на учебната година занятията тук се променят в зависимост от проектите, които сме планирали. Точно сега сме заети да изучаваме Матис и да апликираме. Ето го стенописът, върху който работим през последната седмица. В днешната утринна бележка пишеше: „Моля, добавете нещо към стенописа”. Щом влязоха, децата изрязаха парченца хартия, които изрисуваха и подготвиха. Сега, когато родителите дойдат, ще се включат, като им помогнат в лепенето. Това е мястото за срещи. Всяко дете си има лентичка върху чергата, за да знае къде да сяда. Поставяме лентичките стратегически, така че децата да сядат до различни хора. Сменяме местата на лентичките през няколко седмици, за да им дадем нови усещания и преживявания. Имаме и кутийки за сядане и скамейки. Различната мебелировка позволява на децата да сядат по различни начини. На тази възраст за някои деца е трудно да държат телата си изправени, затова скамейките им дават опора за гърба. Кутийките за сядане дават на други деца опора за ръцете. Друг вариант е тежко одеялце, покриващо коленете. То помага на баланса, когато са с него, стоят изправени, не се накланят и не се блъскат в останалите. На рафта в зоната за срещи има само материали, подходящи за работа на земя. Подложките в тази кошничка служат за използване при работа върху чергата. Причината да използвам тези подложки, която е и част от философията на Монтесори, е, че те до известна степен определят и пространството на детето. Ако се присъединят други деца, които искат да се занимават с нещо върху чергата, не може просто да се пръснат както дойде. Дори и да искат да комбинират нещата, които правят, те имат нужда от лично пространство и чувство за собственост над работата си. Това им помага и да разберат кога са приключили. Ако наистина са приключили, тогава трябва да сложат готовата си работа на рафта и да навият обратно подложката. Използваме тези подложки непрекъснато. Те са един вид масички на пода. С тях разпределяме мястото. Зад мен е таванското помещение. Използваме го по два начина. Рафтът за книжките е тук, така че помещението може да бъде използвано като спокойно и уютно място за разглеждане на книжки. Има и малко, приятно ъгълче точно за тази цел. Понякога там слагаме касетофон за записване. Тази седмица съм сложила светеща маса с цветни магнитни плочки, с които децата да творят. Тази сутрин бяха направили магнитна пица с пеперони. През годината слагаме най-различни неща на масата, може да сложа диапозитиви с картини на Матис. Всичко може да се използва. Тук е помещението за лего занимания. Децата могат да се качват тук и да строят заедно. Обичам да използвам техниката с огърлиците. Имаме огърлици с малки лего на тях, окачени в началото на помещението. Децата знаят за какво са предназначени и ако искат да влязат, си ги окачват на врата. Когато огърлиците свършат, това значи, че помещението е пълно и така поддържаме децата равномерно разпределени из стаята без да се препълва една или друга зона. Често деца, които искат да влязат в помещението за лего, молят други да си разменят огърлиците. Тези преговори са част от социалния опит, който децата придобиват. Същата техника се използва и в зоната за блокчета. Имаме три огърлици за тази област и виждате на снимката, че всички деца носят съответните огърлици. Снимките са форма на документация, която използваме при децата, за да може като се върнат и ги погледнат, евентуално да направят нова версия на нещо, правено преди. В тази книга има снимки от миналата година. Тази година ги показахме на децата, за да се опитат да направят отново някои от старите неща, правени от други деца. По този начин много малки деца се учат да правят връзка между нещата, да взаимстват идеи, да се вдъхновяват. Не всичко идва от въздуха и от въображението, понякога децата се вдъхновяват и от труда на другите. В Щатите много се говори за това, колко лошо е копирането, но ние го намираме за нещо положително, за чудесен начин за споделяне на идеи. За това този вид документация е важна за децата, за начина по който развиват своите идеи и начини да творят. Тези рафтове играят важна роля по време на сутрешните занимания в моята класна стая. Върху тях има набор от пособия, от ляво са математическите. Имаме специални материали от ластик, с тях децата експериментират с най-различни форми и подредби. Тези тук са цилиндрични блокчета, класически материал на Монтесори. Включвам и тях в работата си, тъй като гледам да балансирам между Монтесори, по-прогресивно обучение и практики, повлияни от Реджо Емилия. Това е класическо упражнение за практическа дейност в живота на Монтесори, където децата се упражняват с ластици. Всичко това е за отработване на добри двигателни умения и практика, да се научат да наливат или пресипват, да нанизват мъниста и т.н. Децата се учат да усъвършенстват движенията си. Монтесори нарича този вид дейност „Практически живот” тъй като децата прехвърлят това, което правят в житейски ситуации, като например да наливат вода за пиене. Тази смесица от драматична игра, експериментално обучение и много други целенасочени занимания са старателно подготвени упражнения на децата. Нещо, което не виждате в момента, тъй като тези деца са 4-годишни, е центърът за писане. Рафтът точно тук, по време на учебната година се превръща в център за писане. Той ще им предостави различни занимания като писане в дневници или изписване по образец, повторение върху вече написана думичка (писане върху думи изписани с пунктир), записване на имената им и имената на техни приятели. Ще имат също занимания да разпознават и свързват звуци със съответни изображения. Имаме и занимания за писане в пясък. Точно сега се занимават само с прекопиране на имената си върху прозрачна хартия. Това искат да правят на тази възраст – чрез прекопиране да се научат да пишат собствените си имена и тези на приятелите си. Обичат да пишат и писма, затова имаме пособия, с които да пишат помежду си и на родителите си. Когато започнат училище винаги искат да пишат писма до дома. Това са в най-общи линии заниманията ни в класната стая. По отношение на подредбата на местата сме направили значителни проучвания на детското физически и двигателно развитие. Разгледали сме и проучвания в сферата на т.нар сензорна интеграция, която се отнася до начина, по който децата координират физическото движение спрямо заобикалящата ги среда. От тези проучвания и от опита си като учители сме заключили, че когато заобикалящата среда даде нужната подкрепа на децата, те реагират много добре. Проблем, който възниква по време на срещите и е свързан с управление на поведението е как да настаним децата. Този въпрос се оказва голямо предизвикателство за много учители. Установихме, че когато предоставим на децата различни средства за физическа опора по време на тези срещи, те са способни да държат телата си прави и да се саморегулират. Литературата за сензорна интеграция и саморегулиране ни помогна при прилагането на тези приспособления. Наблюдаваме децата през цялото време, но най-вече в началото на годината. Веднага забелязваме кое от какво има нужда. Вече смених два пъти приспособленията за сядане тази година. Защото знам, че дете, което не може да стои изправено има нужда от опора и като видя такова го премествам на място, където му е осигурена такава. Имаме достатъчно персонал, който да наблюдава всяко дете и да отбележи от какво се нуждае то. Всичко това се случва докато децата се развият по-добре физически. За да придобият тази здравина на торса, която нямат на 3 или 4 години. Ако погледнете гръбнака на малко дете, виждате тази извивка. Докато се развиват на 3, 4, 5 години те започват да придобиват здравина на торса, но на три и четири все още не са я развили 100%. Затова имат нужда от опора, за да се държат изправени. Когато наближи краят на учебната година и някое 4-годишно дете все още едва сяда на стола и въобще не може се изправя без опора на срещите, започваме да се чудим какво друго не е наред при това дете. Тогава цялостно анализираме физическото му развитие. Има ли и други двигателни проблеми? Има ли затруднения когато се мести от едно място на друго? Трудно ли държи молива и има ли проблем с разпознаването на звуци? Може ли да сортира нещата в различни категории? Понякога всички тези неща вървят ръка а ръка. Разглеждаме внимателно всички компоненти на развитието, как са свързани с нещо толкова просто като способността да сяда. Наблюдаваме внимателно и движението на детето из стаята. Някои деца се справят по-добре, когато седят на пода, за това имаме много ниска масичка. Други деца се нуждаят от стол с облегалки за ръцете. А някои предпочитат да стоят прави. За тях също има места в стаята. Още от първия учебен ден започване да говорим за споразуменията. Съвсем естествено първото споразумение е относно нормите, които ще спазваме, когато говорим помежду си докато сме заедно. Заедно взимаме решението да приемем този много хубав начин, чрез който други деца и учители си общуват – децата вдигат ръка, когато искат да кажат нещо. Много естествено се случва това споразумение. Предлагам го на групата и те обикновено се съгласяват. Казват: „Да, знаем за това.” Така децата се запознават с идеята за социалните норми. Оттам нататък мога да предлагам споразуменията, когато изникне необходимост от тях. Мога да кажа „Днес някой използва строителите, не си ги прибра и едно кубче едва не се изгуби под тезгяха. Трябва да направим нещо, за да решим този проблем – как ще действаме, ако всички материали се търкалят по пода?” В последствие, заедно с децата, през първите учебни седмици стигаме до споразумения за използването на пособията в класната стая. „Ще се отнасяме към всички и всичко внимателно и любезно”. Това споразумение в общи линии обобщава всичко. Нямаме нужда от двадесет и пет различни правила за „Не удряй, не прави така, не прави иначе...” Просто ще се отнасяме към всеки и всичко любезно и внимателно. Това значи да си почистваме и да не се нараняваме едни други. Докато тече учебната година отново и отново се връщаме на това споразумение. Наумила съм си и други неща, които знам, че ще ни помогнат да работим заедно по-мирно и спокойно. Едно от основните споразумения, които възникват в началото, е относно силата на гласа – дали говорят прекалено силно в стаята или използват подходящ тон. Използваме картинка. Имаме голям набор от подходящи картинки. Даваме сигнал, така че детето да разбере, че трябва да намали силата на гласа си. Децата разбират това. Това е важен сигнал, който децата трябва да знаят. По този начин не се налага да ги дисциплинирам. Дисциплината се случва спонтанно поради споразуменията между мен и децата. Има случаи, в които някое дете умишлено тества ограниченията и се противи на споразуменията, постигнати с останалите деца, за да види колко далеч може да стигне. Тогава просто ограничавам неговото право на избор. Например разпределяме картите с местата за обяд и някой казва „Няма да седя тук!”. „Ами тогава можеш просто да си седиш, където си, и да не обядваш, или можеш да дойдеш на отреденото за теб място и да обядваш с нас. Изборът е твой”. Това е основната техника на дисциплината, която използваме – ограничаваме избора. Тя връща контрола в ръцете на децата и им помага да установят граница за нещата, които трябва и не трябва да правят. Техниката е проста и работи в множество ситуации. Вместо да казваме „шшшшшт, шшшшт, шшшшшттт...”, през цялото време използваме много несловесни видове комуникация като част от нашия общ език с децата. Така ограничаваме и броя на словесните команди. Ако погледнете проучванията за езика, използван от учителите ще установите, че твърде голяма част са команди „Седни тук! Трябва да направиш това. Моля, почисти!”. За мен като учител несловесните, безшумни инструкции намаляват нуждата по цял ден да нареждам на децата какво да правят. Използваме покани като: „Имам нещо ново за вас”; „Нека ви покажа как работи това”. Такъв е езикът, който ние желаем да използваме, не само заповеди относно какво, как и кога да се направи. Понякога правим нещо всички заедно, но като цяло не желаем на 3–4-годишна възраст да превръщаме децата в стадо овце. Не искаме да правят едновременно едни и същи неща. Ние, възрастните не живеем така. Искаме да имаме свободата и възможността за избор, да извършваме дадена работа, като използваме толкова време, колкото ни е необходимо. При децата е същото, но ние като общество не сме възприели тези принципи за ранната детска възраст. Все още си мислим, че в училищата трябва да третираме децата като стада и всеки трябва да прави каквото прави другият, по едно и също време, с едно и също темпо. Затова нашата класната стая е пригодена така, че децата сами да си избират. Дори и да си изберат да работят самички, това не е проблем. Може да работят в малка групичка и като учители ние ще им осигурим групови занимания, а понякога, от време на време дори ще ги караме да правят нещо едновременно. Така че и в това ще имат опит, но ако има такава обща дейност ще наглася нещата така, че да я извършват по пет деца едновременно, а не всички заедно. Например утре ще рисуваме книжка за нещата, които са ни лесни и в които сме добри. Децата вече са ми казали кои са тези неща в утринните бележки. Сега ще им дадем лист хартия, те ще рисуват на нея и ще съберем рисунките в книжка на класа. Няма да ангажирам всички 18 деца в това, ще избера само 4–5. Може да отнеме няколко дни, докато я довършим, но в това няма нищо лошо. Ще си имаме продукт на нашата малка общност, в изработката на който децата ще са взели участие. Няма да им се налага да седят и да чакат някой друг да приключи, за да могат да се заемат със следващото нещо. Сега ще ви дам един пример за това, как каним децата да участват в прехода от едно занимание към друго. Забелязала съм, че когато след закуската излизат навън, често никой не излиза докато всички не са готови. Само че едни са готови десет минути преди други. Детето трябва да чака с обути обувки 10 минути преди да излезе. Това не е необходимо. За това сме го организирали така, че когато детето се нахрани, то си обува обувките и щом се съберат достатъчно, деца единият учител ги извежда навън на групички, докато другият стои вътре при останалите. Така децата си имат естествен график за това кога да излизат. Що се отнася до целите – следваме държавни и правителствени норми. Хората, провеждащи проучвания и анализи, са казали: „Това са нещата, които хората, заети с ранно образование, трябва да знаят и правят.” Имаме цели относно детската грамотност, математически умения, социални и физически умения, цели за цялостното им интелектуално развитие. Разглеждаме ги внимателно и се стремим до края на годината да сме постигнали всички цели. Вместо да работим по учебник и всички заедно да сме отгърнали на страница 32, занаятът ни се е обособил така, че като учители може да се включим в извънредна работа, когато е необходимо. Знам, че в преподаването си трябва да обхвана смятане и че децата трябва да разбират десетици и стотици, но искам също така да развият неща като способност за общуване, да правят връзка с нещата, докато смятат. Как ще подходя, за да постигна това, ще зависи от групата ми и от пособията, които искам да използвам. За това застъпваме тези сравнителни анализи и необходими цели със стандартите, които знаем, че са добри за нас. На децата трябва да е предоставен такъв план на работа, който да им предоставя възможността за избор и да ни позволява на нас учителите да използваме и представяме материала по различни начини. Например знам, че много основно двигателно умение, което децата задължително трябва да усвоят е да режат с ножици. Имаме ножици и хартия в класната стая и мога да ги дам на децата да си режат произволно, но вместо това, докато изучавахме Матис и неговите апликации децата рязаха с ножици всеки ден и в същия момент се образоваха за изкуството. Ето един пример за това, как един интегриран учебен план, базиран на интересни, новаторски идеи, може да научи децата на знанията и уменията, които целим да имат. Батутът вероятно е използван от някои от физиотерапевтите или професионалните терапевти тук в училището. Тъй като сме интегрирано училище, ние имаме деца със специални права и за някои от тях този тип упражнения, под надзора на терапевт би се отразил добре на вестибуларната и сензорната система. Като класен учител бих мога да внеса батута в класната стая и да позволя на децата да го ползват под учителско наблюдение и контрол. Така и други биха се облагодетелствали от него. Скачането би било полезно за тяхното физическо здраве. Често използвам пеене, защото обичам да пея. Различните учители имат различни силни страни, познавам добри импровизатори, актьори, музиканти сред тях. Аз използвам гласа си и пеенето като опорна точка, но всеки учител трябва да открие какво работи за него самия. Имам двама асистент-учители, които в началото на годината много развеселени споделиха, че не могат да пеят. Трябва да намерим начин как да привлечем вниманието на децата и да ги накараме да се концентрират и да се съберат заедно. Трябва да изберем какви игри да играем, вместо просто да казваме „Деца, време е всички да седнем по местата си”. Когато децата чуят песничката „Време да оставим книжките”, те знаят, че трябва да оставят книжките. Това е много по-добра алтернатива, отколкото да кажа: „Добре, хайде всички бързо оставяйте книжките по местата!” Разликата е голяма. Децата научават песничката и дори си я пеят сами, докато прибират книжките. Тя става общоприета и децата контролират действията си. Всичките тези малки неща, които може да правим по време на прехода, дали ще е песен, дали ще свирим на нещо, дали ще е импровизация, те се възприемат от децата, така че да могат да се справят с прехода по-добре. Още е началото на годината и децата не са привикнали, но с времето това ще се оправи. Аз съм трениран Монтесори преподавател. Бях дете, обучавано по Монтесори и ходих в Монтесори училище през 60-те в САЩ, още преди да започнат програмите за подготовка на учители. Родителите ми отвориха свое собствено училище в Уилмингтън Делауеър. Искаха добра детска градина за децата си, но не можеха да намерят такава. По това време – 60-те, Монтесори тъкмо се активизираше в Щатите, въпреки че се налагаше да канят преподаватели от Англия и Ирландия. Това беше момент, когато Нанси Рамбуш основа Американското Монтесори Общество и от тогава движението Монтесори процъфтява. Тъй като вече имах този опит, когато се обучавах за учител, преминах традиционно държавно обучение за детска градина до трети клас. Но заедно с това получих и Монтесори сертификат, така че съм работила и в Монтесори и в не Монтесори среди. Сега работя в среда, в която мога да смесвам философията Монтесори с други методи на обучение. Като цяло това ми е квалификацията. Има мотиви от Монтесори, които са ми близки и скъпи и ги и намирам за изключително важни за малките деца. Например – малките деца имат нужда от ред и покой. Правилото „Колкото по-голяма бъркотията – толкова по добре” не важи при малките. Те искат нещата да са подредени и имат нужда от възможности да усъвършенстват движенията си, за да могат сами да си сипват сокче, без да чакат възрастен да го направи. Подложките, които по-рано показах, определят пространството на децата и така им помагат да получат това спокойно чувство на подреденост. Това са само някои от нещата, които съм пренесла от Монтесори в учебния план тук. Това би бил сериозен въпрос, който да се постави в Реджо Емилия и в широката общност на Монтесори. Тъй като знаем, че работата в Реджо и Монтесори със сигурност е пренесена навсякъде по света. На хората се е наложило да адаптират философията към културата, в която са искали да впишат учебния план. Например тук, в Щатите, когато работим с подобна философия, изискваща много изследване и проучване се появяват хора, които обичат стандартите и утвърдените норми, те искат да тестват и знаят всичко, което се случва. Трябва да сме внимателни, когато се отнасяме към тези въпроси. Във връзка с това ще ви дам и друг пример. Имах приятелка, която отвори училище Монтесори в Коста Рика. Тя беше жена от висшата класа и се намираше сред равни. Само че висшите класи в Коста Рика протестираха срещу това децата да метат, защото смятаха, че това не е работа, която техните деца трябва да вършат. Те си имаха прислужници и за тях изглеждаше унизително да изискваш от децата им нещо подобно, макар и тук в щатите да харесваме тази идея. Искаме децата да почистват след себе си и да са самостоятелни. Затова може да откриете неща, които се вписват много добре в българската култура, но и такива, които не се вписват. Да се намери правилният баланс, ще е голямо предизвикателство. Както и да се открият онези страни на българската култура, които са удобни за учебния план и програмата, която искате да прокарате. Това ще е изходната ви точка. Мисля си, че сте на прав път в намирането на аспектите от българската култура, приложими във философията, която се опитваме да установим.

Лиса Ку

Translate »