Детството – базисен период в развитието на човека

Новият век, наред с бляскавото развитие на науката и технологиите и съпътстващите го промени на света, в който живеем, е век, в който еманципирането на детството и детето е все по-утвърждаващо се явление.

Независимо че детството и развитието на детето са предмет на изследване в началото на миналия век, личностното отношение към детето, взаимодействието и взаимо-съ-действието с него и до днес предстои да бъдат практически реализирани от възрастните – родители и учители. Вероятно и неслучайно еманципацията на жената трябваше да се случи миналия век, за да може тя – овластената (самоуверена, положително себеутвърждаваща се), да помага на детето си в процеса на съхраняване и развиване на вътрешна сила и радост от това, че и то, както и тя са ценни, значими и достойни човешки същества.

Разбирането за детството и детето у нас преминава през различни периоди. Това, което е интересно и важно сега, е, че промяната, която се случва у нас вече 24 години, е промяна и на общественото съзнание и философия за същността на детството и на детската личност. От научна гледна точка няма противоречия – всички, които работим в тази област: научни работници и учители познаваме и се позоваваме на оставеното теоретично наследство от древността до днес, в което отношението към детето е отношение към детската личност, която е различна от човека (биосоциален индивид) – уникално, системно и изцяло социално образувание, съществуващо в междусубектното пространство, във връзките и взаимоотношенията с Другите.

Затова, когато става въпрос за личностното развитие, което започва от самото начало на детството с появата на Аз-а, разбираме процес на саморазвитие, самосътворяване, основано на активността на детето, чрез непрекъснато единство и активност на детето, от една страна, в семейството – малката домашна социална група, и, от друга, в съвместната дейност, отношения и взаимодействия на детето в други групи – на детската ясла и градина, на приятелите, с които играе извън градината, и т.н. Именно поради тези социални условия днес развитието на детската личност принципно е безгранично. Но то се проявява истински само чрез свободата, която пък е в основата на творчеството. Затова личностната свобода не е „от”, а „за” нещо възможно в бъдещето, към което детската личност е постоянно устремена и от което се връща, за да решава актуалните задачи на настоящето, водена от своите потребности. Ключовата интегрална и интегрираща личностна структура, която е психично новообразувание на предучилищната възраст, е субектът на дейността [1, с. 261].

В този контекст, и съвременното предназначение на детската градина като етап от структурата на образователната система могат да бъдат ефективно реализирани, ако педагогическото взаимодействие е двусубектно. Ако то е насочено към ключовото личностно новообразувание на детето, което е обезпечено от развитието на неговата индивидуална самоорганизирана дейност и на възникващите в нея взаимоотношения. Развиващият потенциал на предучилищната възраст означава приоритетното подпомагане на детската личност и гарантирането на условието за свобода, при която детето е субектът на дейността и отношенията, резултатът от които е саморазвитието или самоформирането. Индивидуалният характер на дейността на детето е продукт не само на външно въздействие, но и на детските потребности, желания, предпочитания и начини за сътворяване на себе си в света, както и на решаването на различни задачи, което предопределя и конструктивисткия характер на детската активност/дейност. Този процес се осъществява едновременно и взаимосвързано на две нива: групово и индивидуално. По принцип новата плоскост на научен анализ насочва към овладяване на разновидностите на съвместната (с централна роля на играта) дейност и ориентиране към откриващия се свят на социалните взаимоотношения [1, с. 23].

Детското развитие се осъществява в социума. Социалната среда има важна функция във всички аспекти на детското развитие: езика, когнитивно-познавателното, социално-емоционалното, личностното и психомоторното развитие. Напредъкът на детето е базиран на връзката и отношенията му с възрастните и с връстниците, с учителя и физическата естествена среда, в която живее и за която К. Риналди смята, че е третият учител на детето след неговите учители и родители [2, с. 23].
И така очакваните резултати или базисните постижения в развитието на детския потенциал са:
• появата и развитието на системата на Аз-а – която е и съвременното предизвикателство и очаквана тенденция от дългия преход към еманципация на детството. Поведение, в което детето проявява самоувереност, радост и гордост от постиженията си в процеса на овладяване на предметните действия, отношение към Другия – дете, възрастен, както и отношение към себе си чрез активността си и резултатите, които получава. Също така постепенно се зараждат и утвърждават волевата управляемост на психичните процеси, възможността на детето да действа във вътрешен план и плавният преход от потребностите на индивидуалистичния Аз към потребностите на Другите на основата на сътрудничеството;

• постиженията на детето в моралното му развитие, което в тази възраст се определя като инструментален релативизъм – взаимна изгода, чрез взаимни услуги – ползи и поощрения. Също така това е възрастта на прехода от автономия към инициатива – поява на самосъзнанието, и много съществено за личностното развитие на детето е обогатяването на връзката Аз – Мое – колкото нещо е по-ценно за детето, толкова е по-вероятно да стане част от неговото Мое, а в основата на йерархията на ценностите е структурата на Моето.

Това дава основание да бъдат изведени и четири основни типа ценностност:
• на реалното функциониране – склонност към възпроизвеждане, повторение на вече формирани действия и изградени отношения;

• на познавателната дейност – любознателност и откриване на скрити аспекти от обекти и явления;

• на игровата дейност – преход към възможното и фантазното, с удоволствие от процеса и самоизявата;

• на отношенията с другите – оценка на постъпки, чувства и образци за собственото поведение.

Широкият и разностранен контекст на развиващия потенциал на детството предпоставя и изискване към педагогическите въздействия и взаимодействия на най-значимите личности за детето, тези, с които то живее и които обезпечават потребността от сигурност, защитеност, любов и признание. Прието е разбирането, че педагогическото взаимодействие е сложен трипластов процес, съдържащ в елементарните си моменти на последователно сменящи се състояния на участващите субекти и тяхната съвместна дейност и отношения – макар и в различна пропорция – възпитателни, социализиращи и образователни въздействия и взаимодействия. Потенциален аспект на всяка социална ситуация, на всяка човешка дейност (която винаги – освен планирания резултат – има и педагогически съпродукт) и основно съдържание на педагогическата дейност в структурите на образователната система. Разширяването на дефиницията от Димитър Димитров в обогатяващо педагогическо взаимодействие е в два аспекта:

• взаимодействие, което оптимално – според потребностите и интересите на участващите субекти – реализира възпитателните, социализиращите и образователните ресурси на всяка една дейностна ситуация и педагогизира съвместния живот;

• взаимодействие, в което социализиращите и образователните компоненти са йерархично съподчинени на възпитателните, т.е. като цяло то е стремящо се към взаимо-съ-действие [1].

Обогатяващото педагогическо взаимодействие предполага нов механизъм за преход към зоната на близкото развитие в условията на кооперация на дейността с връстниците и детската група [1, с. 24].

Основните насоки за педагогическо взаимодействие
могат да бъдат обединен в следните групи:

1) Формиране (самоизграждане) на детето като субект на собствената си индивидуална дейност. Предполага развитие на ключовата за периода личностна структура чрез овладяване на универсалните компоненти на всяка човешка дейност: целево-мотивационен, организационен, изпълнителски и контролно-оценъчен. Необходими са и две условия за нейното реализиране:

• Първо. Детето се изгражда като субект с помощта на материални и материализирани инструментални и символни посредници – предмети на културата и способи за дейност;

• Второ. Детето като субект се развива само чрез участие във външно разгърната, съвместна групова дейност – отначало и с педагога/родителя/възрастния, а след това – все по-самостоятелно – в различни детски групи.

2) Създаване на образователна среда и условия за овладяване на целия възможен обем от социални взаимоотношения. Част от тези отношения са между полюсите на принудата (с възрастните) и доброволността (с връстниците). Стимулиране динамиката в смяната на позициите: равен – ръководещ – подчинен, на всяко дете в различните форми за организация на съвместните дейности. Първоначално формиране и пълноценно функциониране на социалния посредник: референтната детска група. Стимулиране на вътрешногруповите отношения (в условията на кооперация) и междугруповите взаимодействия (в условията на съревнование и конфликтна ситуация). Акцентиране върху индивидуалните споразумения, произтичащи от осъзнаването на взаимоотношенията на детето с другите – връстници и възрастни, както през призмата на неговото, така и на чуждото достойнство.

3) Първоначално овладяване и усъвършенстване на различните форми на познание. Познание на три нива: за действия, за образи (представи), за изграждащи се понятия. Съобразяване със стадиите на развитие на интелекта, засилена роля на социалните фактори: кооперацията и съвместната познавателна дейност. Отказ от пряко обучение, акценти върху непреднамереното учене и усвояване в процеса на личностно значимо диалогично общуване и съвместна дейност с водещи възпитателни и социализиращи задачи. Стимулиране на детското експериментиране и преход от проблемно-сюжетното използване на игровите упражнения към вариантите на автодидактичната игра.

4) Развитието на индивидуален/уникален личностен стил на всекидневния живот и съвместната дейност, в който са включени: подкрепа на различното в индивидуалните характеристики на детето и на специфичното в груповите взаимодействия – предпоставка за взаимно обогатяване; диференцирано овладяване и вариативно приложение на начини за действие, умения и начални навици – основа на личната култура на бита и всекидневното общуване и приемане на успеха и неуспеха; преход на детското поведение от корективите на „Не прави на другите това, което не искаш да ти правят на тебе”, през обективацията (съобразяване с мотивите на другите), към алтруизма и взаимопомощта; насочване на детето към собствените и чуждите различия, толерантно признаване и приемане, овладяване на социално одобрени умения за съвместна дейност в различни детски групи. Детето трябва да има възможност да изгражда отношения с други деца и с естествения свят. Детето трябва да има множество възможности да изразява себе си [2, с. 84].

Детството е уникален, базисен период за личностното развитие. Неговата значимост е изказана по обратния път от Фройд – проблемите на възрастните идват от детската стая, т.е. днес бихме казали, че ефективността на възрастните в семейството и детската градина е да виждат във външната проява/поведението това, което се случва реално вътре в детето, образно казано – да „обелят лука отвътре навън”, да го разбират, подкрепят и насочват и неизменно да се отнасят към него с най-голямо уважение.

ЛИТЕРАТУРА

1. Димитров, Д. Обогатяващо педагогическо взаимодействие в предучилищна възраст. Концептуално-технологичен модел. София, Изкуства, 2012.
2. Rinaldi, K. In dialogue with Reggio Emilia: listening, researching and learning, 2006.

доц. д-р Райна Захариева