Изборите

Leave a Reply Cancel

РезюмеТранскрипцияПовече

Във филма са представени четири случая на деца от различна възраст, с различни специални образователни потребности. Подчертана е ролята на техните семействата, съученици и общността за пълноценното им включване. Показана е системата на подкрепата, която децата получават съобразена с техните нужди.

Изборите Ерин Една майка държеше новороденото си бебе и много бавно го люлееше напред-назад, напред-назад, напред-назад, И докато го държеше, тя му пееше: „Обичам те безкрайно, обичам те завинаги, докато съм жива ти ще си моето бебче”. Ерин е момиче с Даун синдром. Когато тя дойде в класната стая, нямах никаква представа, какво ще може да постигне. Мери и аз решихме да и предоставим всички възможности, които имаха останалите ученици и да я наблюдаваме, до къде ще стигне. Всъщност, не ми се налага да променям учебния материал специално за Ерин. Момичето има необходимото ниво на развитие за своята възраст. Тя трябва да бъде сред връстниците си, и заедно с тях, да прави всичко, което е необходимо. Тя гледа какво правят другите и ако не разбира указанията, просто преписва от тях. Тя научи твърде много неща тази година. Колкото по-отворена е Ерин, толкова по-добре общуват с нея останалите деца от класа. А когато разбраха, че на нея и трябва само малко помощ и добър пример, за да завърши успешно задачите, те се сприятелиха напълно. Момчета от нейната маса, които са срещнали трудности в училище,, са се залепили за Ерин. Те разбраха, че на всеки един му е нужна помощ, не само на тях, но и на другите деца, и това повиши тяхното самочувствие изключително много. Беше чудесно. Тя е като всички момиченца на шест години. Иска да учи. Наблюдава връстниците си и попива всичко като гъба. Иска да върши всичко, което правят другите деца в класа. Интегрирането и помага, заедно с останалите деца да усвоява много полезни неща, вместо да бъде отделена, и да няма позитивни примери от връстници, чрез които да се учи от тях. Много родители не забелязват положителната страна, от присъствието на дете със СОП в класа, докато не се запитат: “А ако това беше моето дете?” Според тях тези деца трябва да се обучават другаде или в отделна, изолирана класна стая. Аз мисля обаче, че това е чудесно. Ако беше моето дете, щях да искам да участва в тази програма и с тези умения да навлезе в живота. Много полезно е, че работата с тези деца започна в предучилищна възраст, когато те са толкова безпомощни, сладки и невинни и са много мили. Все още поведението им не е лошо и не се дразнят помежду си. Така че, ако могат другите деца да ги възприемат като обикновени деца, на които е нужна малко допълнителна помощ, тогава всичко ще бъде наред. Да дадеш на тези деца възможност да увеличат своя кръг от приятели и да разширяват общуването си с различни хора, е много отговорна и вълнуваща задача за мен. Никога не съм имала такава възможност. Спомням си, че в моето основно училище имаше стая № 11, в която бяха учениците със специални нужди. Ние децата се страхувахме да минаваме покрай тази врата и това беше абсурдно. Днешните деца не трябва да се страхуват от някой, който изглежда различно или говори различно. Те трябва да виждат хората такива, каквито са, а не само през затрудненията, които ги маскират. Мисля, че останалите родители приемат нещата с по-широко разбиране, от колкото родителите на деца със специални нужди мислят. Дъщеря ми и аз винаги сме участвали във всичко което правят приятелите ми: Рождени дни, плуване в басейна, езерото, пързаляне със ски. Доволни сме от нейното развитие. Това се дължи много на тази програма. Не я принуждаваме да прави нищо насила, само й предоставяме много възможности – това помага. Имаше обаче и проблеми, които трябваше да преодолее. Смятах, че трябва да я предпазвам от всичко, а се оказа, че това не е начинът. Така че, програмата помогна и на нас, и на Ерин. Много от събраните от нас данни показват, не само потребностите на детето със специални нужди, но и повече от потребностите на обикновеното дете. И както ще видите, много от обикновените деца помагат на децата със специални нужди. Това е уникално явление. Ние специалистите, вече не зависим само от учителите, за да помагаме на нашите учениците, когато им трябва специална помощ, тъй като и останалите ученици в класа и училището ни помагат. ДЖАКИ Джаки е дете с множество потребности. Тя е със задръжки в развитието и лека форма на церебрална парализа. Обаче ние не желаем да мислим за нея по този начин. За нас тя е просто Джаки. Бързо успяхме да задоволим потребностите и и след това, веднага започнахме да мислим как да й помогнем в обучението. Ти това ли каза, че следва? Какво става по-нататък? Така, но какво прави той на тази картинка? Можеш ли да я погледнеш? Какво прави той на картинката? Взема душ, но какво прави? Мие си корема. Той си мие корема. Тя е много чувствителна, когато е с връстниците си и иска да бъде третокласничка, както всички останали. А това понякога е трудно, защото има учебни задачи, по които тя трябва да работи по различен начин, а тя не винаги иска да прави това, Когато започнахме да работим по този проект, първото нещо, което решихме като екип, беше да използваме местоимението “НИЕ”. Сам човек не може да се справи, но всички заедно щяхме да успеем. Налагаше се да стигнем до момента, когато ще се осмелим да рискуваме и да погледнем извън границите на професионалните си роли като специални учители, като терапевти или като логопеди. Трябваше с лекота да можем да се разделим с предубежденията, с онова, което ролите ни предполагат, и да се придържаме към това заради подобряваното на работата на екипа. Онова, което прочетохме за Джаки и за проблемите, които имаше в другата обстановка, за неприятните й изживявания в училището и това, че родителите й предпочитат тя да учи вкъщи Вместо да я пратят на място, където ще се чувства нещастна, ни накара да вземем решение, макар и да се съмнявахме дали наистина ще успеем, да постигнем резултати. Това, което получихме, е толкова различно от очакванията ни. След няколко дни посещение в училището, Джаки беше вече променена. С нетърпение очакваше да ходи на училище. И тя стана част от класа. Децата свикнаха с нея. И след шест седмици тя показа сериозен напредък. Смятаме, че връщане назад не може да има. По никакъв начин нямаше да върнем Джаки, отново в клас за деца със затруднения. И ако за нея наистина беше добре – то може да бъде добре и за всички други деца. Тъкмо нейният случай ни накара да си кажем: “Трябва да се погрижим така и за други деца със СОП и да ги интегрираме.” Е, колкото за Джаки, тя сменяше училище след училище, и програма след програма още от тригодишна възраст, затова нямаше стабилност, каквато ние търсехме. А сега, с програмата за интегриране, Джаки отива до автобусната спирка в квартала, където може да бъде с приятелите си и с по-малката си сестра Рене. Винаги се е вълнувала какво ли е да пътува с този голям автобус. Когато дойде в програмата за интегриране, искаха да й изпратят специално микробусче, но тя махна с ръка: искаше да бъде в големия автобус, както всички останали деца, искаше да бъде с връстниците си. При някои от маршрутите трябваше да пътува всеки ден около час или час и половина повече във всяка посока – отиване и връщане - това правеше по-дълъг нейния учебен ден. Но мисля, че тя най-много искаше да бъде заедно с връстниците си, да бъде част от децата в квартала. Струва ми се, че още сега Джаки трябва да бъде сред връстниците си. мисля, че ако изчакваме още ще стане твърде късно. Мисля, че за да успее Джаки, да се интегрира напълно в обществото, трябва още сега - в училище - да се интегрира и да може да се разбира с връстниците си и с други възрастни. Мисля, че успехът ще дойде след време. Тя проходи на петгодишна възраст и оттогава във физическо отношение е направила сериозна крачка напред. Знаем, че е много чувствителна – когато Рене, малката ни дъщеря, проходи, тя изпревари Джаки. А ние открихме Джаки на половин пряка по-надолу с колелото – разбрахме, че тя се е разтревожила, защото Рене е направила нещо, което тя все още не можеше да направи. Винаги опитва нещата, които не и се отдават – отново и отново. Aз мисля, че по този начин се научава как да компенсира това, което не може. Едно от нещата, които най-добре си спомням за нея е как се опитваше да се качи по стълбите, без да се държи за перилата. Така си стоеше все отпред на верандата – непрекъснато се упражняваше, нагоре-надолу,нагоре-надолу, докато падна и се нарани... Тя обаче имаше куража да стане и да го направи още веднъж. Тя е упорито момиче и продължава да се упражнява, без някой да й казва - просто е такава. В началото на годината си помислихме, че заради нейните специални нужди не бива да играем с нея, защото не искахме да ни се смеят, че играем с нея. А сега, вече свикнахме да играем с нея и никой не ни се смее – те мислят, че просто сме мили с нея и че се държим по-добре от останалите деца, че сме по-отговорни. Смешно е да им обръщаме гръб и да не им помагаме, когато те имат нужда. Така че това, че тя е в класа ни, е много добре за целия клас. Най-важният подход в работата ни, за да има резултат, е да накараме децата да си помагат едно на друго. Направихме нещо, което наричаме "ЕОВ" - Екипи от връстници. Тези екипи се срещат от време на време, през обедната почивка. И те обсъждат различни въпроси: "Какви да бъдат стратегиите им?" "Какво могат да правят тези деца в класната стая?" "Как да адаптираме дейностите в класната стая, за тях, за да я превърнат в място за всеки от тях?" Някои от вас са били в такива екипи и знаят колко много те могат да й помагат и кои неща се оказват трудни, в работата с нея. Мисля, че тя би могла да се запознае с Калифорния или Хаваите, ако започнем да ги изучаваме. Предполагам, че това ще бъде възможност за всички. Значи, би могла да научи този и други щати, които сама избере. Нали баба й и дядо й живеят в Охайо? Би могла да проучи и Охайо. Би могъл да й посочиш щат, а тя да го покаже на картата.r. И след около седмица да я изпитваме кои от тях познава и кои не. Кои други щати са лесни за нея и би ги разпознала? Аляска, Тексас. Тексас наистина става. Както и Илинойс. Флорида, Вашингтон и Мейн. Дали ще може да оцветява планините? Да. Добре, разбираме се за тези три неща. Тя е по-уверена и усвоява езика, учи се да говори по-ясно. Тя научава много неща от нас, усвоява различни умения. Например, когато ние си пишем имената върху листа за контролни и тя също пише своето. Вече добре се справя с буквите J и A, също и с I. И трябва да поработи още върху K и E. Значи тя напредва много добре. Убедена съм, че всички деца трябва да бъдат заедно. Такъв е светът, в него живеят различни хора. Децата играят заедно на градината. Заедно обядват. Трябва да са заедно и в класната стая. Сега открий къде е номер две. Извади го. Може да го извадиш от купчината. Ето тук. Точно там, Джаки, точно там. Ето – до езерото Мичиган. Извади го. Не самото езеро. Добре, готово. Къде живеем ние? В кой щат живеем? Хуитън. Да, но кой щат? Хуитън. Не. Ние живеем в Хуитън, но в кой щат? Илинойс. Да. Коя е столицата ни? Би трябвало да я знаеш. Спр... Спрингфийлд Браво! Дълго време ние се грижихме за децата, които имаха способности. Ние задоволяхме техните потребности. Сега ние се обърнахме и към децата от другата страна на скалата, - които имат специални нужди в други области. Така, че според мен, това разшири перспективата, ние сме ориентирали нашето ние сме ориентирали нашето преподаваме към „средата” на класната стая. Ние трябва да се разширяваме в двете посоки. В кой океан са Хаваите? Кой океан? Тихият. Правилно. Добре, Джаки, кой щат искаш да преговорим? Някой живее ли там? Кой живее там? Дядо Фокс. Дядо Фокс, кой щат е това? Охайо. По-силно. Кой щат е? Охайо. Охайо, чудесно. Можеш ли да дойдеш и да го покажеш? Ще ти дам показалката, ела тук. Насочи я към Охайо. Помниш ли как я използва преди? Дядо Фокс. В Охайо, така. Нека преди това ти покажа нещо. Това е Илинойс. Близо си, това е Уисконсин. Виждаш ли, това О, там? Това е Охайо. Добре, така е, да преговорим този щат. Добре. Бях там. Била си, добре. Може да включиш това в доклада си. Това ще е чудесно. За нас училището е място, където наистина изживяваме онова, което смятаме, че е мисията ни. А мисията ни, утвърдена преди известно време, е да бъдем място, в което децата а се подготвят за утрешния ден. Искаме да помогнем на децата да предвидят онова, което ще дойде утре. А училището е мястото, където те ще се подготвят за живота. И докато правехме това, открихме, че в живота ще участват хора с всякакви особености, хора със специални потребности. Затова смятаме, че децата от най-ранна възраст трябва да са готови да възприемат и останалите, които може да изглеждат по друг начин, да учат по друг начин, да ходят по друг начин,, да говорят различно – няма значение. ДЖОАН Мисля, че родителите могат да научат децата си на много неща. Едно от тях е способността да избират, способността да се възползват от различните възможности в общността си. Това зависи от родителите. А вземането на решения винаги е свързано с много емоции. И когато разискваме тези въпроси със семейството, се проявяват много и различни емоции. Била съм на много конференции, на които подканяме родителите да се надяват и да мечтаят с нас. Какво искат да видят, че правят децата им, когато пораснат? Какво искат? Къде искат децата им да живеят? Къде искат децата им да работят? Мисля, че нашата отговорност е да дадем на родителите материал и въпроси, върху които да мислят. Но всъщност родителите и ученикът заедно вземат окончателното решение. Ами, още когато тя се роди, някои от лекарите посъветваха съпруга ми: “Защо не я дадете в специализиран дом, преди да сте свързани с нея?” Тогава аз му казах: "Ако така я караш, може би и мене ще дадеш там – това означава, че не й даваме никаква възможност." Днес някои от същите лекари се учудват, колко далеч стигна в развитието си Джоан. Сигурно такава беше модата преди двадесет, двадесет и пет години. Днес мисленето е различно. Отидохме да видим какво прави тя в библиотеката, защото вкъщи й помагахме с това-онова, но не ни беше съвсем ясно с какво точно се занимава в библиотеката. Когато си тръгнахме след това, попитахсъпруга си: "Какво ще кажеш?" А той отвърна: "Наистина съм учуден от това, което може да върши". Тя е приятен посетител, защото винаги е в добро настроение. Винаги е точна. и винаги задава много въпроси за работата в библиотеката. Тя ни помага в различни работи, понякога се интересува, какво става по-нататък с някоя книга. Затова развеждахме Джоан няколко пъти из библиотеката. Запознахме я с различни хора. Когато провеждахме служебни заседания, тя присъстваше заедно с нас. Участваше в разискванията. И я направихме член на нашия отдел. Програмата, в която Джоан участва, е успешна. Не само за Джоан, а според мене и за цялата библиотека. Помогна ни да се научим, как да работим с хора със специални нужди, защото дотогава много от нас не бяха имали такава възможност. Освен това ни се отдаде случай да научим Джоан на някои полезни умения. Ако някога й се наложи да работи като служителка в библиотека, тя може да подрежда документи в папки, знае как да подрежда книгите, както и някои други неща. Преди петнайсет години мислехме, че тези ученици не биха могли да работят на отговорни постове в общността – оказа се, че грешим. Преди двайсет години мислехме, че няма да се научат да четат, също сгрешихме. Мислехме, че не могат да се забавляват в общността си – оказа се, че грешим. Затова мисля, че вече не съществуват граници. Струва ми се, че ако има граници, то е, защото ние сме ги поставили. И наша работа е сега да ги премахнем. Бих искала също да посоча важната роля на учителите във всичко това. Те трябва да са информирани отлично за най-новото в областта на специалната педагогика и да разпространяват новите идеи в общността и да ги включват в учебните си програми, На учителите се дължи това, което Джоан умее да прави. Вие сте я видели да работи в градската библиотека. Това е защото тя беше научена от нейните учители, че може да го направи. Отвори сега тук. Добре. Сигурна ли си че искаш да го погледна? Да. Ти го започна миналата година, нали? Да. Водила ли си дневник преди? Да Обичам живота си и да работя в библиотеката ми е приятно. Това е хубава и приятна работа, да си мислиш за фишовете от каталога. Днес работихме добре с г-жа Франк, а после отидохме заедно на пазар. Джоан дойде при нас от самостоятелно и изолирано звено, в училищната система на Шампейн. Бях учителка в гимназията на Шампейн, Миналата година. когато тя дойде при мене – деветнайсетгодишна, а все още ученичка в гимназията. Миналата година кандидатствахме за финансиране с програмата “Изборът” Получихме средства и успяхме да прехвърлим гимназистите между 18 и 21 години от гимназията в местния колеж. Това е една друга среда за тях, като част от ежедневието им. Всички я обичат – братята и сестрите й, сватовете ни. Когато синът ни Джо щеше да се жени, имахме гости и те донесоха подаръци за булката му Су. Щом се върнахме вкъщи, се появи Джоан и донесе малки изкуствени цветя,направени специално за Су. Беше трогателно. Нямах представа, че ги е правила. Беше ги направила от найлонови пликчета и гланцова хартия. Тя обича да майстори подобни неща. А на Су тя каза: "Ти си възхитителна". Когато говорим за интегриране, в същото време трябва да говорим и за изключване. Предполагам, че всички бихме живели в свят, в който тази дума дори не съществува. Когато я използваме, разбираме, че в някакъв момент хората са били изключени, щом сега ние се занимаваме с проблема за интегрирането. Мисля, че се сблъскваме с негативни мнения по въпроса за интеграция. Досега не съм попадала на случай, в който нашите ученици със специфични нужди да не са успяли. И само негативността е причината да се отдалечат от тази среда. Това се случи през април, май и юни, преди тя да стане на две години. Тук имахме програма за насърчаване на малките деца и ме попитаха дали бих изпратила Джоан за да се занимават с нея и заедно с още едно момченце за три месеца. Според мене, трите месеца интензивна помощ, имаха голям ефект за развитието на Джоан. Ако може да им се помога от ранна възраст, това ще бъде полезно до края на живота им. Много съм благодарна, че тя получи тази помощ навреме. Когато след това я извеждах някъде, хората я поздравяваха: "Здравей, Джоан". Хора, които аз не познавах, но те я познаваха, защото от програмата я бяха разхождали из града. Смятам, че да се открият такива деца на шестмесечна възраст или на една година е много по-добре, отколкото предишната практика да научаваме за тях, когато попаднат в предучилищната група. КАМИ В класната стая по време на часа жестикулираме заедно с Ками на английски – това е по-видимо и по леко за нея, за да разбира. Обяснявам с жестове това, което казвам с думи. Целта на жестомимичния език в случая е Ками да разбира по-добре всичко, което става около нея. Какво правиш, когато искаш нещо,Ками? Провикваш ли се из стаята? Ками, Ками. Някой те вика. Хайде да играем. Хайде да направим пица. Трудно е с жестомимичния език да кажеш, всичко което казват 16 или 17 деца. Затова внимавам много и ако става нещо на онази маса там, или някое дете казва нещо, аз питам: "Ти чу ли какво каза Ричард?"- или нещо подобно И тя по този начин научава какво става наоколо, за какво се говори. Кафява мецано, кафява мецано. Да. Кафява мецано, кафява мецано, кой не ти дава мира? Птичка червена в мене се взира. Птичко червена, птичко червена, кой не ти дава мира? Патенце жълто в мене се взира. Лилава писано, лилава писано кой не ти дава мира? Бялото куче в мене се взира. Мамо, мамо, кой не ти дава мира? Прекрасни дечица в мене се взират. Когато разказваме приказки, много от децата жестикулират заедно с мене и като мене. Това е подходящ начин децата да усвоят жестомимичния език. Мисля, че те ще могат да си служат добре с него в бъдеще. В миналото сме чували ужасни истории за лекари, зъболекари и бръснари, които от страх и невежество отказват да обслужват хора със СОП. Бъдещите бръснари и зъболекари поне тук, в нашето населено място, в нашето населено място, ще наследят продължителния ни опит от училището за работа с хора със специални нужди. Ако всички в общността им помагат, те ще се развиват по-добре. Всички в сферата на услугите за възрастни, сме убедени в това. Предстои ни да опитаме и в училище и да докажем, че сме прави. Нека не отделяме децата, а да говорим за тяхното обучение заедно с връстниците им. Нека да говорим за тяхното обучение най-близо до дома - където живеят за техните възможности за обучение, без да ги правим по специални, отколкото те вече са. Да не ги отделяме от останалите ученици и да ги превръщаме в граждани второ качество. Става дума не за друго, а за човешки права. И ако наистина ще го направим, тези деца ще станат по-успешни възрастни. Аз съм убеден, че ще станаe.

Translate »